Каква трябва да бъде фоновонезависимата теория, за да описва точно наблюдаемата реалност?

От десетилетия се правят упорити опити да се изгради фоновонезависима парадигма (такава, която не постулира вече налично "отнякъде" пространство-време като фонов "контейнер", в който протичат различните събития и взаимодействия и в който се помещават обектите и частиците). Болшинството физици с основание считат, че пътят към лелеяното по-хармонично интегриране на Общата теория на относителността с Квантовата механика, което досега не се получава успешно, би могло да се постигне чрез изграждането на пълноценна фоновонезависима парадигма (теория).

Ние нямаме достъп до действителната реалност и съответно - не можем да си представим, какво точно би могла да представлява тя. Досещаме се, че трябва да има някаква напълно абстрактна материя и че тя трябва да има също толкова напълно абстрактно свойство, способност да се променя, но това е нещо недостъпно за нас в неговата действителност. Реалността и материята като базова същност на реалността са абстракции - неща, недостижими за разбиране, за осъзнаване в тяхната пълнота. Винаги нещо няма да се знае, даже - винаги няма да се знае МНОГО за реалността и за нейния фундамент, материята. Винаги ще се дефинират и открояват разни предполагаеми черти и особености на реалността и материята, но никога няма да се стигне до тяхното пълно дефиниране и описание. Затова реалността и нейната основа, материята, са и ВИНАГИ ще си останат абстракции...

Най-добрата асоциация с гореописаното и сравнително добро начало за разсъждения представлява идеалната, нула-мерна, безвремева и безпространствена точка, в която все пак се случват някакви неща. Неща извън времето и извън пространството! Най-близо до подобна представа за реалността се намира релационисткия подход (противоположността на субстанционализма). Част от този подход са Примковата квантова гравитация, Релационната квантова механика на Карло Ровели, Онтологичния структурен реализъм във философската област. Според всички тези хипотези отделните обекти сами по себе си, като абсолютни форми, нямат никакъв смисъл, без между тях да протичат някакви физически отношения и взаимодействия. Също нямат никакъв смисъл без отделни обекти, между които да има някакви релации (взаимовръзки, система от отношевия), самите пространство и време. Според Онтологичния структурен реализъм на фундаментално ниво въобще липсват "неща" (материя, частици), а има само структури и релации.

В утвърдените релационистки теории основно се ползват спиновите мрежи и спиновата пяна. Спиновите мрежи се състоят от възли (концентрации, точки, събития), едномерни връзки (линии) между възлите, стрелки на връзките, които посочват ориентацията на връзките и етикети, както на връзките, така и на възлите. Възлите представляват кванти (порции) обем, а връзките между тях определят площта на границата между тези обеми. Ползва се двойно описание - възелът (нула-мерна точка) и свързаните с него връзки (едно-мерни линии) се свързват с твърд кубичен обект, при което точката (възела) е в центъра, а линиите (връзките) представляват повърхнини и така се получава триизмерен обем с повърхност от двуизмерни лица.

Всички тези концепции претендират да са фоново-независими и действително са МНОГО напреднали, а също така, както лесно би могло да се очаква, са подлагани и на тежка критика, както всичко останало в науката и философията. Всичко това не пречи допълнително да доразбъркам нещата, като предложа КОНЦЕПЦИЯТА ЗА НЕЩО-то - напълно фоново-независима концепция, в която все пак има обект, макар и един-единствен и типично по квантово-механично му изключително необичаен!

Ето какво означава, според мен, концепцията за НЕЩО-то: Зад фундаменталните математически и информационни структури може да има някаква субстанция, но тя е недостижима в своята пълнота и поради това, най-добре да бъде наречена НЕЩО – с неизвестни, неопределени особености, но въпреки това налично. Геометрично бихме могли да определим това НЕЩО в основата на всичко като идеална, безразмерна (0-измерна) точка, НЕЩО без никакви изявени особености и характеристики, която едновременно (безвремево) взаимодейства (се свързва релационно) със самата себе си по огромен, неизброим брой различни начини, някои от които мигновени (безпространствени, подобно на квантовите заплитания), а други – с най-различни продстранствени отстояния, преодолявани с най-различни темпове между 0с и 1с. Става дума за невъобразима плетеница от взаимовръзки, произлизащи и свързани с една-единствена, 0-измерна, идеална точка – НЕЩО-то! Извън НЕЩО-то всичко е само и единствено купища от взаимовръзки и съчетания от взаимовръзки, които в някои случаи, емерджентно, изглеждат като макроскопични, класически материални обекти, разположени в пространство-време.

По-популярно реалността може да се оприличи на таблет – квантовите информационни структури, фундаменталните квантови релации, хардуера, истинската материя в основата на света. Когато таблетът се пусне (Големия взрив), той проектира графичния потребителски интерфейс – възникващия емерджентно макроскопичен свят, с неговите материя, пространство, време, пространство-време, гравитация... Картинките върху екрана на таблета, графичния потребителски интерфейс, не са реалния таблет, хардуера (процесор, памети, пиксели, потоци на електрони, електромагнетизъм, програмен код). Картинките върху екрана на включения таблет са илюзорни, въображаеми, измислени продукти (прозорци, иконки и всякакви други), макар и тясно свързани със същността (хардуера, таблета, квантовите информационни структури, фундаменталните квантови релации) и произтичащи, проектирани от нея. Както при преместване на иконка от потребителския интерфейс винаги се стига до работа на процесора и останалите елементи на хардуера, така и всяко действие на макрониво води до драстични пренареждания на невъобразими количества взаимовръзки и релации на най-различни равнища. Прозорците, иконките и другите елементи на графичния потребителски интерфейс, илюзорните картинки, които се движат по екрана на включения таблет, са материята, пространството, времето, въобще – макроскопичната, наблюдаема, класическа реалност. Същността, фундамента, хардуера с неговите коренно различни особености и тяхната функционалност (електричество, електромагнетизъм, програмен код) са релациите, отношенията, взаимодействията между математически (информационни) кватови структури (кюбити информация).

Ползата от прилагането на допълнително измерение

Фигурата правоъгълен триъгълник сама по себе си е двуизмерна - разполага се върху двуизмерен пространствен "лист" с безкрайна протяжност във всички възможни посоки на двуизмерната му повърхност (двуизмерно плоско, евклидово пространство). Още в дълбока древност, по времето на Питагор, се разбрало, че при правоъгълен триъгълник с катети (страни a и b) с дължина 1 (милиметър, сантиметър, метър - все едно какво), резултатът на хипотенузата с (АС) се получава корен квадратен от 2, което е безкрайно число, с безкраен брой цифри след десетичната запетая. Тогава този безкраен резултат наложил дефинирането на реалните числа. По този начин ние имаме една безкрайност, свързана с безкрайното плоско, евклидово пространство, "листът", върху който е "разчертан" правоъгълният триъгълник и втора безкрайност, свързана с дължината на отсечката с (АС), един вид "вътре" в първата безкрайност (вътрешно свойство в този смисъл). Геометрично всичко това най-лесно може да се представи в трето измерение z, извън първоначалните х и у на двумерния "лист", върху който е "разчертан" правоъгълния триъгълник.

По подобен начин може да се подходи и с гравитационната кривина на Общата теория на относителността (ОТО). Обичайно гравитационната кривина се представя като вътрешно (присъщо) свойство на четиримерното пространство-време на ОТО. Това е така наречения "вътрешен" поглед - вътре в рамките на триизмерното пространство (четириизмерно пространство-време), за разлика от "външния" поглед, при който се приема условно допълнително пространствено измерение, като ставащото се разглежда от позиция някъде в условно по-високоизмерното пространство. Сметките засега са от вътрешната перспектива - ОТО с неговия метричен тензор. Има опити за сметки посредством повече от четири пространствено-времеви измерения, например при суперструнната теория, но засега те са неуспешни. Нищо неуспешно и нередно обаче няма в онагледяването на особеностите на гравитацията чрез допълнително условно измерение, чрез споменатия "външен" поглед.

Предполагам, че тук всичко е ясно! Горната част от изображението е често срещана под различни разновидности и винаги много зле обяснена или въобще без никакво обяснение, както е обичайно при почти всички, ако не и всички опити за онагледяване на гравитацията и даже за нейното диаграмно представяне. Много често при диаграмите липсват дори означения, коя координата какво точно означава! А всичко е доста ясно и прегледно, когато всичко е обяснено пълноценно. Все още няма да е моментално-ясно за онези хора, които досега не са се интересували особено от гравитацията и нейното актуално научно описание, но достатъчно доброто онагледяване ще ускори достигането до разбиране при полагането на усилие в подобна насока.

Достатъчно е ясно да бъде дефинирано, кои части от изображението кои точно координати представят и кои точно координати не са представени, за да придобият изображенията значително по-голяма яснота от обичайното досега. В горната половина на горното изображение, често срещаната и практически необяснявана, се ползват пет пространствено-времеви измерения - wxyzt. От всички тях, x, y и z са координатите на обичайните три пространствени измерения, t е координатата на непространственото времево измерение, а w е координатата на условното измерение на гравитационната кривина. Така на горната половина от изображението са представени двете пространствени координати на дължината х и на широчината у, както и условната координата на гравитационната кривина w и отсъстват пространствената координата на височината z и непространствената времева координата t.

Следва втората, долната половина от изображението, която обичайно може да се нарече "сянка" на горната по-високоизмерна половина. Тази долна половина представлява влагане на по-нискоизмерното пространство-време xyzt (обичайното, известно на всички пространство-време) в по-високоизмерното пространство-време wxyzt (горната половина от изображението). В долната половина на изображението вече липсват не само координатите на пространственото измерение z (височината) и на непространственото времево измерение t, но вече липсва и координатата на условното измерение на гравитационната кривина w. Представени са само координатите на пространствените измерения х (дължината) и у (широчината), а геометричното изражение на гравитационната кривина от по-високоизмерното (горното) пространство се изразява като гравитационните ефекти, толкова ясно описвани от ОТО, в по-нискоизмерното (долното) пространство.

Представянето чрез "външна" гледна точка (от позицията на пространство с едно условно измерение повече) съвсем тясно се свързва с представянето чрез "вътрешна" гледна точка (отвътре в пространството с оригиналния брой измерения) - това е съответствие. Големият въпрос е: след като "вътрешни свойства", не само на гравитацията, се описват толкова точно и чрез условни допълнителни измерения - не може ли причина за това да е действителното наличие на допълнителни пространствени измерения освен трите известни? Тоест - струнната теория в същността си (относно повече от три пространствени измерения) да е вярна, макар и да не е вярна в настоящия си вид!

Отново за тъмната материя!

Вече писах за тъмната материя! Въпреки това - сега ще си позволя още малко размисли по темата...

Ако не разглеждаме възможността тъмната материя да е някаква зависимост от сорта на MOND (не самия MOND, но нещо, свързано с някакъв друг параметър или няколко параметъра) и имаме предвид, че потенциалните частици тъмна материя не взаимодействат силно и електромагнитно (включително и между самите себе си), само гравитационно, плюс-минус слабо, би следвало (според мен!) да имаме предвид следното: не ми се струва особено логично, такива частици тъмна материя да са разположени твърде рехаво (да са силно разредени) помежду си! Засега се счита, че относно потенциални частици тъмна материя важат всички квантово-механични правила, заедно с всички гравитационни правила, а не могат да се регистрират техни взаимодействия, понеже става дума за силно разредени, заемащи големи пространствени области, частици. Това не е задължително да е точно така, особено, ако въпросните частици не взаимодействат с всичко (и помежду си) по други начини, освен гравитационно, плюс-минус слабо.

Изключително вероятно е потенциални частици тъмна материя да са си останали квантови частици още от момента на своето създаване, понеже липсват най-ключови взаимодействия (силното и електромагнитното), за да станат те нещо макроскопично, даже и такова макроскопично да е с различни физически закони (с различни негравитационни взаимодействия) от известните ни в момента. Доколкото се допуска като най-вероятно те да са фермионоподобни и студени (относително бавноподвижни, тоест - със скорости, значително под скоростта на светлината) и едва ли са относително неподвижни (да трептят квантово-неопределено в относително едни и същи места, каквото и да значи това!) - това са частици с квантово-механичен характер, които не следват класически точно установени траектории, макар и да орбитират гравитационно в делокализирани квантови състояния.

Особено, ако предполагаме изключително леки (но не безмасови) частици тъмна материя - какво точно налага те да са силно разредени пространствено?! Те не взаимодействат електромагнитно и силно и средно във Вселената масата им се изчислява на около 85 % от цялата масивна материя (всичко това е без тъмната енергия, само фермионните маси), при едва около 15 % за наблюдаемата барионна маса - разлика от над 5.6 пъти! Защо да не може тази наистина МНОГО СЕРИОЗНА разлика в масите да идва от големи (многобройно) скупчвания една до друга на свръх-леки частици тъмна материя, дори и те да орбитират масово в делокализирани квантови състояния (нали са елементарни, квантови частици) и поради това да не стават на черни дупки (нито на съставни, съставени от други, частици)?! Няма никакви други особености, освен квантови и гравитационни, за да очакваме някакви значителни пространствени отстояния една от друга между тези частици! След като за тях важат всички квантово-механични особености - значи важи принципа за забраната на Паули (щом са подобни на фермиони), но само това и този принцип действа на изключително кратки разстояния, понеже е квантов принцип! Какви би им попречило, особено ако са квантови частици и с нищожна маса, частиците тъмна материя да са плътно набити една до друга, на големи пространствени разстояния около галактиките (значителното хало, обвивка, ореол от тъмна материя около галактиките)?! Защото разлика от над 5.6 пъти доста трудно би могла да се обясни от силно разредени една спрямо друга елементарни частици тъмна материя, пък били те и разположени на огромна плащ около галактиките...

Открай време се говори за аура, за ореоли от нещо около човешките тела (и въобще около всички масивни обекти - животни, предмети като маси, столове, скринове, растения и т.н.).

Не може ли това да е тъмната материя около човешките (и не само човешките) тела, макар и драстично по-разредена от масивните концентрации тъмна материя около галактиките и още по-големите от галактиките космически структури (галактически купове, свръх-купове и т.н.)?!

За Вселената и нейната евентуална материя

Ако Вселената беше 4D-хиперсфера, наблюдавана "отвън", от условно 5D-плоско (евклидово) пространство и идеално-сферичната ѝ геометрия се нарушеше - от 5D-пространството щеше да се види, как едното от измеренията на 4D-сферата драстично намалява размера си до окръжност с планков размер, а останалите три измерения се разгъват до три-сфера с безкрайни радиуси и съвпадат с три от петте плоски (евклидови, безкрайни) измерения на наблюдаващото 5D-пространство. Така се получава нашата Вселена с три пространствени и едно времево измерение, гледана "отвътре" (без допълнително условно измерение за "външен" поглед).

Материята на Вселената би могла да е мисъл, мисъл-форма, разум, съзнание, под-съзнание, план, намерение и тя се движи със скоростта на светлината във вакуум или по-ниска (0с-1с), като така създава сложни хипер-измерни геометрии, втъкани като светове с различни измерности един в друг. Някои свои аспекти различните светове могат да регистрират един от друг (общи физически закони и взаимодействия), а други - не (различни и нерегистрируеми един от друг физически закони и взаимодействия в различните светове).

Тъмната материя като възможен признак за потенциална различна суперструнна теория

Една бърза равносметка! От десетилетия се търсят WIMP-частици, MACHO-частици, аксиони, непознати неутрина и досега НИЩО ТАКОВА не е намерено. Спокойно можем да кажем, че максимално консервативните опити за обяснение на тъмната материя се провалят! Всичко прилича на едно постоянно въртене в един и същи кръг безброй пъти, с надеждата в някой момент, някак си, да се получи някакъв различен резултат от резултатите на всички предишни безбройни завъртания по кръга!

Ето цитат от Уикипедия и за супер-симетричните частици, произтичащи ат супер-симетричните теории:

"Суперсиметричните разширения на Стандартния модел на физиката на елементарните частици лесно предсказват нови частици, които могат да служат като WIMP. Това очевидно съвпадение е известно като "чудото на WIMP", а стабилен суперсиметричен партньор отдавна е основен кандидат за WIMP. Тези кандидат-WIMP включват неутралино и гравитино. Липсата на доказателства за суперсиметрия в експеримента с Големия адронен колайдер (LHC) обаче поставя под съмнение тези най-прости хипотези на WIMP."

Проблемът - според досегашните супер-симетрични очаквания, супер-симетричните, свръх-масивни елементарни частици-суперпартньори трябва да са силно нестабилни, докато тъмната материя си присъства съвсем стабилно, още от зората на Вселената. Супер-симетричните частици имат предимството да са много по-масивни от сега установените частици на Стандартния модел и при достатъчна гъстота да могат да изиграят ролята на тъмна материя, но също трябваше и да са стабилни и дълготрайни, както е стабилна през милиардите години тъмната материя. Не стига, че споменатите частици не са стабилни, ами даже не се и откриват, при това - при значителната енергия на сблъсъци на протони на LHC, която позволи откриването на Хигс-бозона! Не значи ли това, че твърде конвенционалните решения не успяват да свършат работа с обясняването на тъмната материя?! Не значи ли това, че е нужна по-различна физика от опитваното до момента?!

Защо въпросът с масата на евентуални частици тъмна материя е много важен според мен? Защото сега сякаш биха могли да се предположат варианти с двете крайности като маси на евентуални частици тъмна материя - с около и над масата на Хигс-бозона или пък с нищожна маса от сорта на електрона или неутриното. Винаги трябва да си даваме ясна сметка, че разликата в масата на тъмната материя спрямо наблюдаемата от около ПЕТ пъти (не "просто" два, три пъти или нещо подобно) съвсем не е нещо символично! Това е ЗНАЧИТЕЛНА разлика, която не може да дойде от някакви по-обичайни условия. Или трябва някакви много тежки елементарни частици (с маса на и над тази на Хигс-бозона) да са по някакъв начин стабилни (или пък непрекъснато да се възпроизвеждат в относително еднакво общо количество, ако са нестабилни), или ако са стабилни, но леки или много леки частици (от типа на електрона или неутриното) - да са били създадени много плътно натъпкани една до друга и при това в големи области на космическото пространство.

Досегашните максимално консервативни предположения като обяснения на тъмната материя се провалят от десетилетия, по същия начин се проваля с потвърждаването си и досегашната суперструнна теория. Досега, относно "изтичащата" към допълнителни компактифицирани измерения сила на гравитацията, която се предполага от суперструнната теория, всички търсят "изтичането" в микроскопичните дължини и за момента не са открити нарушения на нютоновата закономерност за обратните квадрати. Заедно с това, все още липсват стабилни предположения и за естеството на тъмната материя. Ами, ако предположим, че потенциална работеща суперструнна теория е доста различна от актуалните суперструнни концепции (може даже да не е суперсиметрична!) и "изтичането" на гравитационната сила да е във вида на тъмна материя (тоест - въобще да не е "изтичане", защото тъмната материя си е съвсем уверено регистрирана)?

Ако допуснем различно от актуалното естество на супер-струнната теория, при което потенциални допълнителни измерения не се изразяват като "изтичане" на гравитационна сила през компактифицирани допълнителни измерения, увити на микроскопични дължини, а като регистрируемата тъмна материя - тогава допълните измерения на суперструнната теория не биха се изразявали от поведението на гравитацията (тя би важала за всички реалности), а като свят-брана с различни физически закони от негравитационните закони на нашия свят-брана. Даже и ако става дума за различен свят, с различни закономерности от нашия свят, в който различен свят ограниченията са много повече в сравнение с тук и възможностите са много по-малко - това си остава различен свят, с различни негравитационни взаимодействия, където се случват някакви различни неща от тази реалност и само гравитацията протича по същите или почти същите закономерности като тук. Сега остава "само" да се изключат възможностите да не е така... 😊

Материята като безпространствена и безвремева (фоново независима) идеална (безразмерна) точка

Защо да не може, при друг начин на разсъждение, материята да е идеална (безразмерна) точка, нула-мерен тензор или нула-брана по-суперструнно му. Отстоянията и направленията на трите пространствени измерения да се разлагат по начин, подобен на разлагането на ЕДИН сигнал на множество различни честоти чрез преобразованието на Фурие. Тоест - пространствените характеристики на материята така, както сме свикнали да си я представяме ние, всъщност да са вътрешни свойства на материята като идеална, безразмерна точка (калибровъчни особености в смисъл - скрити, недостъпни характеристики да се установяват чрез свързани регистрируеми параметри).

И полетата! Защо да не са нещо различно, което ние, заради пристрастието ни към пространство и време като фундаментални характеристики, да си ги представяме като разположени в пространството? Всъщност полетата да са нещо друго, безпространствено и безвремево, което не можем да си представим на етапа на сегашните ни разбирания (тясно свързани с пространство и време). В крайна сметка, в квантовата механика пространствените характеристики нямат смисъл между две замервания на характеристики на квантови частици, а и при спиновите мрежи е без значение посоката на времето...

Пространствените отстояния може да са резултат от концентрациите на материя/енергия в масивни обекти. При формирането на тези концентрации да се формират и пространствените отстояния между разните масивни обекти. Известни са предположенията, че намаляването на материалната плътност в дадена пространствена област под 10-30 гр./куб.см. (нещо от сорта на три атома водород на кубически сантиметър, ако си спомням правилно от книгите на Браян Грийн) води до разширение на пространството в тази област. Даже се предполага, че тъмната енергия не е следствие от квантовите флуктуации на планково равнище, а заради това, че разширяването на пространството в пространствените области с под-критична плътност на материята увеличава все повече обема на пространството с така подкритична плътност и в резултат това води до ускоряване на общото разширяване на вселенското пространство.

И накрая - една бясна моя спекулация!

Наблюдаемата Вселена е три-сфера, хоризонт на събитията на черна дупка от по-висок порядък. Черните дупки от по-нисък порядък са обичайните черни дупки в нашата Вселена-черна дупка от по-висок порядък и разликата е, че техните хоризонти на събитията са дву-сфери. Както към двете измерения на дву-сферите/хоризонти на събитията на обичайните черни дупки се стича материя/енергия от третото измерение и така хоризонтите им увеличават диаметъра си, така към три-сферата/хоризонт на събитията на нашата Вселена/черна дупка се стича материя/енергия от четвърто измерение и това представлява разширението на пространството на нашата Вселена (увеличаването на диаметъра на нейната три-сфера). Диаметърът на три-сферата/хоризонт на събитията на нашата Вселена/черна дупка от по-висок порядък от нашата гледна точка граничи с безкрайност, затова три-измерното пространство на нашата Вселена изглежда плоско (евклидово).

Разноизмерният анализ и пътят към теорията на всичко (ако въобще е възможно съставянето на такава теория)

В ежедневието се срещаме с разноизмерни тълкувания на реалността толкова често и естествено, че въобще не им обръщаме внимание. Виждаме дву-измерно, като на двумерен екран, заради особеностите на зрението и на начина, по който визуалните дразнения се обработват от мозъка, но можем да избираме направление на движение в три-измерно пространство. Ефектът на паралакса, двете очи с малкото разстояние между тях, дава илюзия за някаква "дълбочина" на образа, но това е илюзорно, също като 3D-киното, с неговите поляризирани очила, докато зрителното възприятие само по себе си си остава 2D. В допълнение на това, можем да правим избор на движение в три-измерно пространство, но самото ни движение може да бъде само едно-мерно (в едно-единствено направление през три-измерна заобикаляща среда). Тази особеност се представя чрез формулата за степените на свобода, която в случая представлява 3N-k. В тази формула 3 представлява броят на пространствените измерения (3D), N е броят на частиците, чието поведение се проследява, а k са ограниченията, като например точно това, че разглеждана частица може да се движи само по едно направление в рамките на три-измерното пространство - едно-измерно (1D) движение в 3D-простанство.

Още по-категоричен е примерът с регистрацията на местоположението на квантова частица! В същото 3D-пространство регистрацията на местоположението на квантова частица при замерването му представлява идеална точка или 0D-параметър! Суперструнната теория се опитва да разглежда квантовите частици като много къси 1D-струни, но засега това не се получава успешно. Въпреки неуспеха си като цяло, суперструнната теория предлага някои много полезни идеи, една от които се съдържа в суперструнната матрична теория (модел BFSS). В матричната теория, модел BFSS, в основата са положени НУЛА-браните (НУЛА-мерните тензори, идеалните, безразмерни точки). Тук не става дума непременно за възникването на Вселената при Големия взрив от 0-мерен тензор, 0-брана, идеална, безразмерна точка. Става дума преди всичко за логика, която започва от 0-тензора или 0-браната. Тази логика би могла да бъде просто аналитичен, теоретичен, математически подход за започване на фундаментален анализ и в крайна сметка, за разкриване на повече особености около материята в основата на всичко - квантовите полета и техните възбудени състояния като елементарни частици.

Ключовият момент в модела BFSS, тясно свързан с настоящия текст представлява особеността, че 0-браната на големи разстояния се държи донякъде като точкова (безразмерна, 0-мерна) частица, но на малки разстояния има коренно различни свойства. Много е интересно, че 0-браната може да върви с прикрепена 1-мерна струна към нея. Ето още един пример за разноизмерен анализ, при който се ползват едновременно особености с две различни измерения - 0-мерни брани и 1-мерни брани (струни)!

Ако ВСИЧКО започва от 0-мерния тензор (0-мерната, идеална точка, 0-браната), съществува възможност да се състави безвремева и безпространствена (фоновонезависима) концепция на реалността, при която ВСИЧКО е "концентрирано" в тази безразмерна, идеална точка - време, пространство, ВСИЧКО! Останалото е вид разслояване от тази идеална точка, например чрез различни проекции, които водят до илюзии за пространство, време и различни скорости между 0с (пълен покой) и 1с (скоростта на светлината във вакуум). Например, специално пространственото отстояние може да се дължи на принципа за забраната на Паули (два или повече фермиона не могат да пребивават в едно и също квантово състояние). По този начин дори би могло да се каже, че реално няма никакво пространствено разделение между обектите и частиците в реалността, само отношенията между тях (от непознато и дори недостъпно за нас естество, например някакви видове честоти и фази/противофази) водят до регистрация от нашите макроскопични сетива и мозъчни процеси на принципа за забраната на Паули като "пространствено отстояние с полета и кривини" между "пространствено разделени" обекти. Нещо като при някои от предположенията относно заплетените частици, че макар и те да изглеждат пространствено отделени преди заплитането да се разпадне, реално продължават да бъдат свързани по някакъв начин без пространствено отстояние помежду си.

Да продължим напред, отвъд пространство-времето!

Днешната наука е блокирала в пространство-времето, формулирано за първи път от Херман Минковски. Първоначално прозрението на Минковски да включи времето като четвърто, непространствено измерение е било много полезно, но днес това се ползва като оправдание и даже като препятствие срещу търсенето на още по-последователни и ясно структурирани подходи, които да не ползват разни изкуствени измерения като времевото.

Когато разглеждаме размерностите в различните формули (метри, секунди, килограми, ампери, келвини - физичните величини и мерните единици на системата SI), ние трябва да сме изключително стриктни кое с кое точно от тези размерности и как точно (например - на каква точно степен) се съчетава в тези формули и в техните резултати. В същото време, според актуалната физика въобще не сме толкова длъжни да сме също толкова стриктни относно естеството на измеренията, които ползваме в различни физични разсъждения. Няма задължение да се ползват еднотипни, единствено пространствени измерения и много често като допълнителни измерения към пространствените се добавят непространствени измерения от най-различно естество, не само времето. Времето било фундаментална философска категория, както пространството и сякаш е едва ли не забранено да се мисли за произход на времето и пространството, поне по отношение на Специалната и Общата теория на относителността, от някакви пространствени движения (от техните проекции, чрез които ние да ги възприемаме по по-особен начин) в повече от три пространствени измерения.

Теоретично броят на измеренията, които една теория може да ползва, е безкраен. Необятно е и разнообразието от проекции и съчетания на проекции, които могат да се ползват във връзка с произволен брой измерения. Направо е нагло да се твърди, че при такова най-широко богатство от възможности, не може да се състави алтернативна на настоящата пространствено-времева концепция, където да се ползват единствено пространствени измерения, а времето да е някакви други неща (не непременно само едно), различни от измерение. Това не означава пространствено-времевата концепция да не е вярна - вярна е и се е доказала като изключително прецизна. Това само означава, че има всички условия да се състави равностойна вярна изцяло пространствена концепция, без никакви изкуствени, непространствени измерения, били те времеви или произволни други.

Не можем да представим работеща алтернатива на пространствено-времевата концепция, където не искаме да ползваме различни от само пространствени измерения, без да прибегнем до употребата на пространствена хипер-измерност (повече от три пространствени измерения). Поведението на времето подобно на измерение показва, че дори самото време да не е пространствено измерение, по някакъв начин то крие в себе си допълнително, четвърто пространствено измерение и голямото предизвикателство е наличието на това четвърто пространствено измерение да бъде извлечено от особеностите на пространство-времето по правилния начин.

Обичайният подход е да се приложи към параметъра -ct от формулата за пространствено-подобния пространствено-времеви интервал имагинерната единица i (корен квадратен от -1), чрез което знакът пред параметъра да се смени от минус на плюс и така всички четири знака от формулата да станат плюс.

Така по един доста изкуствен начин псевдо-евклидовата сигнатура на пространствено-времевия интервал (+--- или -+++) се преобразува в нещо като евклидова сигнатура (++++). Когато това се прави чрез употребата на имагинерната единица i, това обикновено се нарича ротация на Вик. Този подход води до куп неблагоприятни за него въпроси, от сорта на - защо само спрямо един от елементите на пространствено-времевия интервал да се прилага имагинерната единица i (промяната на знака)? Защо не спрямо всички елементи? Вижда се, че този подход е доста елементарен и ограничен и че очевидно не работи добре. Явно не това е търсеното решение на въпроса с четвъртото пространствено измерение.

Друг, малко по-сложен подход към така да се каже евклидизацията на псевдо-евклидовата метрика на пространство-времето на Минковски се явява така наречената Евклидова относителност. При Евклидовата относителност като четвърта времева координата се ползва не координатното време t (или най-често ct), а собственото време Тау (или най-често сТау).

Диаграмата с времева координата, базирана на собственото време Тау, е тясно свързана с пространствено-времевите конуси на Минковски. Би могло да се каже, че Тау-времевата диаграма произхожда от завъртането на конус на Минковски под 90 градуса, така че той сякаш да бъде "гледан отгоре". Подобна Тау-времева диаграма е известна още и като диаграма на Епщайн, от физикът Луис Карол Епщайн и неговата книжка "Относителността визуализирана".

Така съществена разлика между диаграмата на Минковски с акцент върху координатното време t и диаграмата на Епщайн с акцент върху собственото време Тау представлява начина на завъртане на координатите на примовата координатна система спрямо координатите на основната (приета за покояща) координатна система при промяна на скоростта на движение между двете координатни системи. При диаграмата на Минковски координатите на примовата система се въртят по хиперболичен кръг спрямо координатите на основната координатна система и се приближават една към друга с доближаването си към светлинния диагонал под 45 градуса (повърхността на конусите на Минковски, която изразява скоростта на светлината във вакуум). При диаграмата на Епщайн въртенето става по обичаен евклидов кръг и по обичайния в евклидово пространство начин, до завъртането на координатите на примовата система под 90 градуса спрямо началното си положение и когато примовата координата на собственото време от вертикална стане хоризонтална - това представлява движението със скоростта на светлината в обичайното 3D-пространство.

Както пространствено-времевата диаграма на Минковски, която не може едновременно да представи времевата и всички три пространствени координати, така и пространствено-времевата диаграма на Епщайн се ползва със своите ограничения и не е в състояние да представи всичко по най-пълноценния и коректен начин. Има неща, които не са проблем за диаграмите на Минковски, но не могат да бъдат представени от диаграмите на Епщайн. И пространствено-времевата диаграма на Минковски, и пространствено-времевата диаграма на Епщайн вървят със своите предимства и недостатъци. Най-важната критика към Евклидовата относителност обаче е, че това е също пространствено-времеви подход както пространствено-времевия подход на Минковски, не е изцяло пространствен хиперизмерен (с повече от три пространствени измерения) подход.

Вижда се, че изброените по-горе опити за евклидизиране на псевдо-евклидовата пространствено-времева концепция на Минковски не са достатъчно добри - или са доста повърхностни и прибързани, като ротацията на Вик, или си остават пространствено-времеви, само с акцент върху друг тип време (собственото време Тау вместо координатното време t), като при Евклидовата относителност. Кой е правилния начин, по който би следвало да разгледаме потенциална хипер-измерност като алтернативно обяснение на принципно и доказано верния подход с пространство-времето на Минковски?

Времевото измерение се държи като измерение и е свързано с останалите три пространствени измерения чрез симетрии, приложими към измерение, затова ако търсим изцяло пространствен аналог на всичко това, трябва да започнем с постулирането на обичайна евклидова, декартова четиримерна координатна система (пространство) wxyz. След това можем да си зададем въпроса: по какъв начин постулираната четиримерна декартова координатна система wxyz може да бъде трансформирана пълноценно на пространствено-времева координатна система на Минковски txyz? Това би могло да стане чрез въвеждането на втори постулат - за вектора на инвариантната (абсолютна, винаги константна) хиперизмерна скорост 1с.

Чрез вектора на хиперизмерната скорост 1с и лоренцовото съкращаване по посока на движението, свързано с неговото разположение в четиримерното пространство wxyz, може едно или повече допълнителни измерения над три да се направят неосезаеми за макроскопичния усет и невъзможни за макроскопично пространствено придвижване през тях. Човешкото тяло е макроскопична форма, изградена от огромен брой атоми и поради това не може да се движи свободно, по едно направление по избор, в повече от трите пространствени измерения, представени от координатите xyz. Зрението, останалите човешки сетива и функционирането на човешкия мозък, който обработва стимулите от сетивата и ги представя като регистрируемата картина на света, също са макроскопични по характер и поради това не могат да отчетат потенциални допълнителни пространствени измерения в повече от трите обичайни като нещо друго, освен като време (темп на часовници).

Понеже на такъв първоначален етап не можем да знаем със сигурност, дали допълнителните измерения над три са само едно или повече от едно - определяме техния брой като неизвестен х, а общия брой измерения като 3+х. Първоначално приемаме, че пространствените измерения са 3+1, тоест общ брой Х=4 пространствени измерения, които се представят чрез координатната система wxyz. Формулата за степените на свобода показва, че степените на свобода=ХN-К, където Х е броя на пространствените измерения, N е броя на разглежданите частици, а К са различните ограничения, като например невъзможността за движение по повече от едно направление в пространството, в случая - разположението на вектора на хиперизмерната скорост 1с.

От постулираното хиперизмерно пространство wxyz, посредством разположението на хиперизмерния вектор 1с, чрез проекции, се определя начина, по който се проектират базисните вектори, които изграждат координатната система, която смятаме да ползваме - била тя псевдо-евклидовата на Минковски (координатното време t като четвърто измерение), била диаграмата на Епщайн от Евклидовата относителност (собственото време Тау като четвърто измерение). Проекцията води до асиметрия, подобна на събирането в точка в далечината (в безкрайността - безкрайна точка) на успоредни линии в триизмерно пространство, когато са представяни чрез двуизмерен (зрителен) екран. По подобен начин регистрацията на хиперизмерна (над-триизмерна) пространствена реалност през по-ограничен триизмерен "екран" (чрез проекцията) води до огромните мащаби на протяжността, свързана с движението през обичайното тримерно пространство xyz от една страна и от друга страна води до нищожните мащаби на протяжността по направлението на едно или повече допълнителни над три пространствени измерения, което не позволява движения през тях на макроскопични форми и свидетелства за тяхното потенциално наличие само чрез проявите като времеви ефекти (различни в различни ситуации).

Същото хиперизмерно пространство wxyz, заедно с вектора на хиперизмерната скорост 1с, би могло да се определи като базис на разслоение, чиито слоеве са всеки отделен обект, чак до неквантови частици, които могат да бъдат обособени, заедно с техните уникални пространствени състояния wxyz, в зависимост от тяхната скорост на движение спрямо наблюдателя (инерциалната координатна система в покой) и от стойността на гравитационния потенциал, в който евентуално пребивават. Различните слоеве са различните обекти с техните собствени пространства, които могат да се дефинират. Разслоението е сборът от всички възможни макроскопични обекти, които биха могли да се дефинират, заедно с техните собствени четиримерни пространства и с техните скорости на движение спрямо наблюдателя (инерциалната координатна система в покой) между 0с и 1с. Мировите линии са сечения през разслоението със състоянията на собствените пространства на съответните обекти.

По този начин всяко нещо, което бъде обособено като нещо отделно от всичко (част от всичко), до най-малки неквантови, макроскопични частици, разполага със свое собствено пространство, в зависимост от движението си спрямо неподвижния наблюдател (неподвижната инерционна отправна система) и всяко такова отделно пространство е слой от разслоението, базисът на което разслоение пък е хиперизмерното пространство с абсолютното хиперизмерно движение 1с. В тази връзка, въобще не са лишени от смисъл лагранжовата и хамилтъновата механика, които разглеждат като измерения целия брой обекти/частици, чието количество се умножава по броя измерения по принцип (три, конфигурационно пространство) или по степените на свобода (шест, фазово пространство). Би могло, обаче, да се състави вид механика, при която степените на свобода са четири - три транслационни и една ротационна.

Аналогът на инвариантния, абсолютен вектор на хиперизмерната скорост 1с в стандартната пространствено-времева концепция на Специалната теория на относителността е векторът на четири-скоростта. Може да се каже, че векторът на четири-скоростта страда от парадокс - при неща, които се движат със скоростта на светлината (като светлината, например) стойността на четири-скоростта е НУЛА (заради нулевата стойност в този случай на собственото време Тау, а от него се получава четири-скоростта). Така имаме уж-аналог на три-скоростта в 3D-пространството, но излиза стойност, която не отчита, че в 3D-xyz светлината се движи със скорост 1с, а не с НУЛА. Този парадокс води до подозрението, че има нещо не съвсем довършено в Специалната теория на относителността, макар най-вероятно такова твърдение да бъде яростно отричано от най-убедените поддръжници на Специалната теория на относителността и на пространствено-времевия подход на Минковски. Голямото мнозинство са се примирили с този очевиден парадокс и му намират някакво хитроумно "обяснение", заради безспорните успехи на СТО в правилното обяснение на куп други неща. Най-честото "обяснение" (заобикаляне) на въпроса е уточнението, че в случая на светлината четири-скоростта не е НУЛА, защото просто не съществува (не може да има стойност НУЛА нещо, което не съществува). Парадоксът с "нулевата" четири-скорост може да намери обяснение чрез даване на пространствено естество на сегашното изкуствено четвърто измерение, времевото, така, както вече беше обяснено по-горе.

Най-общо бихме могли да идентифицираме две основни противоположни концепции, базирани на опозиционни логики, но представляващи помежду си съответствие (всеки елемент на едната част от съответствието, на едната концепция, трябва да притежава някакво представление, даже и на пръв поглед различно или дори противоположно, в другата част на съответствието). Едната е познатата концепция на фундаменталния покой (Блоковата Вселена), а другата - концепцията на фундаменталното движение (хиперизмерния базис с абсолютното, инвариантно движение с универсалния, винаги един и същ темп 1с, тоест - пространно описаното нагоре четиримерно асиметрично пространство с хиперизмерния вектор на универсалната, абсолютна, винаги една и съща скорост 1с или накратко асиметрична пространствена хиперизмерност).